Свързваме понятието гурме с редки, изискани и непосилно скъпи храни и напитки, които се поднасят само в избрани заведения. Такива, за които сме чели и чували и на които гледаме от висината на своята невъзможност да се докоснем до тях. От снизхождение към себе си ги наричаме „изгъзици“ за богатите. Освен това ни се струват далечни не само вкусово и естетически, но и географски, защото в масовите представи гурмето битува в западния свят. И за да бъде картинката напълно завършена, до такава степен сме свикнали да възприемаме страната си като „малка и бедна“, че съзнанието ни автоматично изключва каквито и да било гурме асоциации с нейното име.

Това обаче показва единствено колко малко знаем за тази „малка и бедна“ територия и какво блажено невежество проявяваме към храната, която в някои случаи присъства на трапезата ни от векове напълно безплатно.  

Имате нужда от примери ли?

Първият е пълзящ. Козметичната индустрия ги дои за колаген, а французите ги обожават с масло и магданоз. В Габровско пък си ги приготвят с ориз, на супа, на салата, панирани… Супа, предястие, основно ястие, мезе, от тях не се приготвят единствено десерти.

Охлювите са толкова популярни

че имат свое специално място и в прословутия габровски хумор.

Те всъщност са част от пролетното хранене на българина от векове. И макар на Запад да дават луди пари за тях, ние все още ги възприемаме като проява на щедрост от страна на природата и им се наслаждаваме съвършено безплатно.

Разбира се, на Запад, верни на гурме културата, консумират само специални видове охлюви, които се отглеждат във ферми и при спазване на определени изисквания. Това за някои находчиви българи се е превърнало в доходоносен бизнес, тъй като килограм живи охлюви се изкупуват на цена 4-5 лв.

Обичате ли манатарки

Сигурни сме, че да. Най-вероятно тези разкошни диви гъби присъстват на масата на много от вас съвършено безплатно, защото в семейството ви има човек, който познава гъбите. През почивните дни от юни до ноември той съчетава полезното с приятното – разходка в гората и събирачество в най-чист вид.

Великолепни манатарки в масло на тиган, за които не сте платили дори стотинка, в компанията на чаша червено вино. Това е гурме. Гурме, за което трябва да сме признателни на щедрата природа, тъй като манатарките всъщност са едни от

най-разпространените диви гъби

в нашата “малка и бедна” България. За да се докоснат до тях в дегустаторско количество в други държави по света плащат безбожни суми.  

Ако все още не сме ви убедили, че сме гурме късметлии, значи е време да кажем, че ценителите кулинари нареждат манатарките на второ място по вкус и аромат след… трюфелите. На тях няма как да не им се доверим.

И понеже споменахме трюфелите – тези подземни съкровища с гъст аромат на гъба и земя, за много от вас вероятно ще е изненада, че

в България има и трюфели

По-точно черни трюфели, наричани още черни диаманти – на второ място по кулинарна стойност след белите. По-рядко, но се намират и бели.

Това всъщност се знае от относително скоро, може би 15-20 години. Както много хубави неща в живота, е установено съвсем случайно.

Тъй като все още няма култивирано отглеждане, се добиват единствено и само диви. Подземните „находища“ са в Странджа, Лудогорието и Шуменското плато.

Почти цялото количество отива за износ

макар че по-дребничките трюфели остават за собствена консумация на събирачите. Затова не е невъзможно и у нас да се насладите на пържени яйца с трюфел в домашни условия. 

Когато говорим за случайности, няма как да не ви попитаме за

зеленото сирене от Черни Вит

В това тетевенско село по силата на чистата случайност е създадено единственото сирене с благородна плесен на Балканите и едно от трите в Европа. И за да бъде българското гурме напълно автентично, плесента на зеленото сирене се развива естествено, без да се налага то да бъде заразявано с нея по изкуствен път.

Историята на зеленото сирене е свързана с традиционното за тетевенския край отглеждане на овце. В летните кошари, разположени високо в планината, където са тучните пасища, овчарите приготвяли сирене и го затваряли в дървени качета. Саламурата обаче постепенно се отцеждала през порите на дървото и част от парчетата оставали на сухо. В края на лятото овчарите сваляли качетата в Черни Вит и го прибирали в избите, където температурата и влажността са постоянни. При отварянето на качето заради съприкосновението с влажния и хладен въздух по повърхността на сиренето се образувала синьо-зелена плесен.

И воала – плесенно сирене, за което у нас днес не е чувал почти никой, включително и заради административни неуредици, но пък в Италия е изключително ценено. Може да го опитате, ако отскочите до Черни Вит и потърсите Цветан Димитров, който е възстановил технологията за неговото производство.

След всичко това ни остава единствено взаимно да си пожелаем добър апетит. И повече любопитство също, защото наистина знаем твърде малко за България.

Автор: Биляна Константинова