Българската кухня – как да я опише човек! Няма човек, който да не обича мусака, супа топчета, пълнени чушки, свинско със зеле, баница във всичките й разновидности, гювеч, гюзлеми или пък топъл, току-що излязъл от фурната тутманик с повечко сиренце и масълце. Да не говорим за домашната лютеница с парченца печена чушка и патладжан, в която се усеща лек дъх на пушек, защото е варена на жив огън. Ами сладкото от бели череши, намазано върху филия мек селски хляб…

Отраснали сме с аромата на тези ястия – на топло в кухнята, където мама или баба свещенодействат над печката. Сега, след години, в които кулинарният фокус беше насочен другаде, отново се учим да ценим и да обичаме вкусната, домашно приготвена българска храна. Отместваме встрани пармезана, руколата, сьомгата, авокадото, балсамовия оцет, хималайската сол, аспержите, за да се насладим на това, което е записано в гените ни… Впрочем, в началото на миналия век България е била един от големите производители и износители на аспержи, но това е тема на друг разговор. В този ще си направим гъст боб, подправен с повечко джоджен, ще си вземем едно-две люти чушлета и ще си спомним какво е да си хапнеш както баба те е учила. Да си потопиш залъка с ръка и след това да си оближеш пръстите. Разкош!

И една дума стига да опише човек българската кухня – емоция

Тя е като българина – топла, щедра, богата в скромността си. Тя е великолепие, създадено от иначе простички вкусове, и с невероятна прецизност по отношение на детайла. Като орехите в таратора, като девесила в гъбената чорба, като чубрицата в кюфтетата, индришето в конфитюра от сливи и меда върху печената тиква. Нищо не е случайно и нищо не е прекалено. Точно толкова, колкото трябва да бъде – нито повече, нито по-малко. Затова и при нас мерките са „на око“, „да има“, „колкото поеме“, „да е по-сладичко“, „като мекичкото на ухото“, „да не се точи по лъжицата“ и т.н. Усвои ли човек философията зад тази абстрактна терминология, никога няма да остане гладен. И винаги ще има с какво да зарадва хората, които обича. Защото храната е преди всичко обяснение в любов.  

Освен невероятно вкусна, българската кухня е и прелюбопитна. Тя има многовековна и богата история, белязана от кръстопътното разположение на нашите земи. Преплели сме в готвенето си по малко от всичките си съседи, но сме успели да го трансформираме така, че да е различно, отличително, българско. И имаме особено кулинарно отношение към сезоните.

Лятото е времето на лесните манджи, в които всичко се готви заедно. На поръсените със сол пресни зеленчуци, нарязани надве-натри. На бучката сирене, на лютото чушле, на философията да си честит с малко. Разбира се, защото за готвене от работа никога не достига време. През есента и зимата можем да се отпуснем в уюта на хладните дни, да извадим глинените съдове и да оставим всичко да се готви на бавен огън. Може да е простичък боб, сочна кавърма или пък богат гювеч с овнешко… По-важното е храната да е споделена и поднесена с правилната напитка. В нашата традиция правилно значи или ракия, или вино. Средно положение няма. Пристигащата изпосталяла откъм продукти пролет пък ни носи спокойствието и оптимизма на зеленото. Като баницата с лапад, като зеления лук с бъркани яйца, като копривената чорба и хрупкавата зелена салата. И агнешкото със зелении също.

Българската кухня е

пиперлива – каквито сме и ни.

Обича подправките, но в умерени количества. И винаги върви с добра дума.

В менютата на заведенията сме свикнали да виждаме много ястия с етикет „домашно“ или „бабино“, но това са търговски клишета. Кулинарните ни традиции за щастие се съхраняват и се предават и това се случва вкъщи, а не в ресторантите. Вкъщи е мястото, където мама ни учи да готвим като баба и обяснява техниките, които ползва, с неоспоримото правило „баба ти така правеше“ или „така ме е учила моята баба“. Не можеш да се противопоставиш, а само да продължиш да ги спазваш.

Непоклатимите ни вкусни традиции са скътани в регионите на шарената ни държава, често идват от най-отдалечените й селца и имат причина да са точно такива, каквито са. Като вкусиш, да кажеш само едно „Брей!“ и да замълчиш в блажена наслада.